Днес правнучката на генерал Радецки получава социална пенсия и се опитва да оцелява, заработва на различни места като редактор или водеща на предавания. Детството й преминава в един от известните московски райони "Покровско Стрешнево"
От “БЪЛГАРИ” предлагаме държавата ни да отпусне бързо допълнителна пенсия на Олга Рунова, за да не живее в отчайващи трудности. Каква изключителна жена!
Олга Рунова е правнучка на прославения генерал Фьодор Радецки по майчина линия, дядо й Сергей Грозмани е единственият внук на пълководеца. Той умира само на 28 години, оставяйки едногодишната си дъщеричка Наталия (майката на Олга) и бременната си с второ дете съпруга Елизавета Петровна, която не се омъжва след това и сама отглежда и възпитава децата си.
По време на блокадата на Ленинград тя не напуска града, а работи в лазаретите и болниците като фелдшер. Наталия завършва Политехническия институт и от 1946 г. заедно със съпруга си Александър Рунов работи в областта на атомната промишленост.
Самата Олга Александровна живее и работи в Москва, където е завършила Московския металургичен институт, специалност „Цветна металургия“. След промените поради многото реорганизации тя е принудена да се преустрои. Първоначално се е занимавала с научно техническа информация, след което работи в различни телевизии.
Според Олга Александровна тя никога не е мислила, че съдбата ще й поднесе толкова много изпитания след едно нормално и безоблачно детство. Още от детските си години слуша увлекателните разкази на майка си за своите предци и България. Тя израства с българските приказки и списания.
Едно от любимите занимания на малката Оля било да посещава книжарницата за чуждестранна литература „Дружба“, където следяла новите български издания, които купувала и носела у дома, за да ги четат всички.
След перестройката обаче това за нея се превръща в занимание лукс и единственото, което можела да си позволи, е да отиде в библиотеката да прочете новите издания, а след това да ги преразказва на вече възрастната си и болна майка. Заради болестта й тя дори се лишила от свое семейство, защото грижите около възрастната жена били много.
Все пак намира сродна душа в лицето на Константин Беляков, но с него живее само 6 години и той умира. Днес та живее уединено и самотно. За нея е празник, когато получи покана да гостува в Българския културен институт по някакъв повод.
Благодарение на активността на президентката на Фонда на потомците от Руско-турската война 18771878 г. „Самарско знаме“ Ирина Калитина става негов член и е в Управителния съвет. Оля е искрено щастлива, че този нов ангажимент осмисля живота й.
Когато се свързах с нея, за да я помоля за това интервю, тя дълбоко се развълнува от вниманието, което й оказва един български вестник. Дълго време Олга Александровна обмисляше предложението и най-после събра сили и реши да открехне завесата на спомените и славното минало на своя род.
Когато през 2008 г. в София бе открит Паметникът на Българското опълчение, тя ме помоли подробно да й разкажа за него и попита дали на барелефите някъде го има и нейният прадядо.
- Олга Александровна, кога за първи път чухте за вашия прадядо и разбрахте какъв е бил той?
- Още преди да тръгна в първи клас, моята майка, която е правнучка на генерал Фьодор Радецки, много ми е разказвала за него. Тук искам да уточня, че мама е внучка на Лариса Фьодоровна Грозмани, дъщеря на генерала. От това, което съм слушала, съм запомнила, че моят прадядо е бил изключително добър човек и командир, който е обичал своите войници.
Още от малък като че ли е бил призван да бъде военен. В юношеска възраст се е учил в Главното инженерно училище в Санкт Петербург, известно по-късно като Николаевската военноинженерна академия. Разказвали са ми, че е бил кадрови военен и опитът, който е натрупал по време на военните действия в планински условия в Кавказ, е бил много важен за Руско-турската война от 18771878 г. на Балканите.
- А пазите ли някакви негови лични вещи или снимки?
- Във връзка с историческите събития в Русия след 1917 г. и последвалата Гражданска война, както и постоянната смяна на властите, в продължение на години от планините в Северен Кавказ непрекъснато са се спускали банди, които са ограбвали жителите в градовете и околните села в тази област.
За съжаление не можахме да опазим нито неговите лични вещи, нито оръжието, което е получил като награда. А и пролетарската власт също не ни подмина. Например семейното пиано, което е било много тежко, е реквизирано по няколко пъти на година. Някой го вземал, друг го връщал и накрая то е изчезнало.
По същия начин са изчезнали и много други фамилни и лични вещи на Фьодор Радецки. Наред с личния семеен архив, многото снимки и документи като „веществени доказателства“ властите са иззели дори детските играчки от имението.
Мама ми е разказвала как пред очите на децата са разбили дори глинената детска касичка, а това, което е било в нея, са го „реквизирали. Понякога от страх дори членовете на семейството ни сами са унищожавали скъпи фамилни вещи, които биха могли да представляват опасност за живота на децата и членовете на фамилията.
- Можете ли да разкажете как се е съхранил споменът за славния ви прадядо у неговите роднини и потомци?
- За всички нас, във вените на които тече неговата кръв, той е достоен представител на блестящата плеяда военачалници на Руската империя през ХІХ век. Потомците винаги го тачим и помним и при първа възможност събираме дори и наймалките парченца, които намерим, за да подредим пъзела на фамилията ни.
Колкото до неговите земляци, за които той наистина е направил много, нищо не бих могла да кажа, но като че ли те избягват да си спомнят за храбрия пълководец.
- От биографията на Фьодор Радецки знаем, че е дворянин от Полтавска губерния.
- Да, той е роден през 1820 г. в Санкт Петербург в семейството на полковника в оставка Фьодор Фьодорович (Фридрих Христофор) Радецки и Евдокия Петровна, по баща Жукова. Произхождал е от дворянски род в Полтавска губерния. Бил е почетен гражданин на Санкт Петербург и Полтава.
Имал е трима братя: Владимир, който е бил полковник, а по специалност инженер, Александър - генерал-майор, и Константин. Освен тях семейството е имало и още деца, включително и дъщери, но засега за тях липсват документи, които да го потвърдят.
Аз работя по тази тема и се надявам да мога в най-скоро време да намеря някаква следа. Бащата и дядо му са представители на наследствената воинска фамилия на дворянския род Радецки.
Дъщерята на Фьодор Радецки, Лариса Фьодоровна, се омъжва за Евгений Йосифович Грозмани, който също е произхождал от дворянския род Грозмани, чиито корени са италиански. Бил е генерал-лейтенант, а брат му генерал-майор от артилерията.
- В Полтава съхранило ли се е нещо от рода Радецки и хората там знаят ли какво е направил Фьодор Фьодорович за нас, българите?
- За съжаление нито аз, нито моите близки сме ходили там, а и никога не сме контактували с краеведи от този район. Надявам се обаче все пак да си спомнят за храбрия пълководец.
Знаете ли, през последните години в Русия се наблюдава възраждане на интереса към родната история и предците ни, това стана особено силно след възраждането на Руското дворянско събрание.
- Каква е била по-нататъшната съдба на семейството на Фьодор Радецки? Доколкото знам, има и други потомци.
- Моята прабаба Лариса Фьодоровна РадецкаГрозмани е била второто дете в семейството на генерала. Тя е имала 5 деца и умира само месец след като ражда последното. Погребана е в Печорската лавра в Киев. По-големите й дъщери не са създали семейства и нямат потомство.
Най-голямата, Евгения, умира от глад през 1942 г. във Вятска област. Втората, Зоя, загива през 1941 г. при бомбардировките на Красний Холм край Ленинград, а третата Ксения, умира през 1928 г. в Ленинград от саркома. Единственият й син Сергей загива трагично на 28 години.
Моята прабаба Лариса е последното дете. Родена е през април 1893 г. и почина през 1983 г. в Ленинград. Тя единствена се омъжва и има 3 дъщери, които получават добро образование в Института за благородни девици в Смолни, Бестужевските дамски курсове по математика и чужди езици и консерваторията.
Работили са като преподаватели по математика и чужди езици в Санкт Петербург и Тифлис. След революцията през 1917 г. са подлагани неведнъж на арести и разпити. През всичките тези изпитания са се старали да не загубят чувството си за достойнство и са се подкрепяли една друга.
Според следреволюционното законодателство заради дворянския си произход са били лишени от правото да работят и да се водят на отчет на трудовата борса. За да не умрат от глад, се е налагало да дават уроци по добри обноски и френски език на децата на НЕПманите.
Единственият син на Радецки, Сергей, е завършил право в Санкт Петербург и консерватория. На 23 г. се жени за Елена Бабунова, която през 1915 г. му ражда дъщеря Наталия, която е моята майка, а на 19 август 1917 г. - син Сергей, който е мой вуйчо. Той е бил преводач, издател и автор на статии за Вагнер.
След смъртта на майката Сергей и неговите сестри са отгледани и възпитани от втората съпруга на генерал Радецки, Серафима Петровна Лебедева дъщеря на генерал-майор Лебедев, който е бил възпитател на царя освободител Александър ІІ.
С една дума, Фьодор Радецки е имал 8 деца от първата си съпруга Лариса Фьодоровна, а от втората не е имал. Аз разказвам само за потомците по пряка линия на Лариса Фьодоровна Грозмани, т.е. от който клон съм и аз. Разбира се, има още потомци по други родствени линии, но засега не съм установила с тях контакти.
- Разбрах, че вашите корени са от Италия, както и на вашия братовчед Георгий Грозмани, който е журналист. Освен това открих, че в Киев живее друг правнук на генерал Радецки, Виталий Григориевич Радецки, който беше министър на отбраната на Украйна в периода 1993-1994 г., а сега е началник на Националната академия за отбрана. Поддържате ли с тях връзки?
- Познавам се само с Георгий, но за съжаление вече 38 години не сме се виждали, но се чуваме. Колкото до Виталий Григориевич, слушала съм за него, но не съм го виждала никога.
- А с България поддържате ли връзки?
- От много години моето семейство се е интересувало не само от България, но и от останалите страни на Балканския полуостров. Мама редовно си купуваше списанията „Жената днес“ и „България“ и ние с удоволствие ги четяхме в средата на 60-те години на ХХ век.
А от българската художествена литература тя обожаваше Павел Вежинов и особено книгата му „Нощем с белите коне“. Разбира се, посещавали сме и изложби през 1978, 1988 г. Но от българска страна никой не ни е търсил.
През последните години обаче служителите в Българския културен институт не пропускат да ме канят на различни свои мероприятия, което ме прави щастлива, защото се срещам с интересни личности, а и започвам да откривам за себе си българската култура и изкуство.
- Вероятно знаете, че патриархът на българската литература Иван Вазов е написал стихотворението „Опълченците на Шипка“, в което се казва: „Още миг - ще падне заветният хълм! / Изведнъж Радецки пристигна със гръм“?
- Чела съм много от произведенията на Иван Вазов, но за голямо мое съжаление точно тези стихове никога не са ми попадали. Благодарение на вас сега узнах и за тях."
